Албена Комитова - психолог, психотерапевт и професионален коуч
Когато нещо вътре не спира… а отвън всичко изглежда наред
Много хора , идват при мен с един и същ въпрос:
„Всичко в живота ми е наред… защо тогава усещам тревожност?“
И го казват тихо, почти виновно.
Сякаш нямат право.
Тези хора имат работа, семейство, животът им е подреден.
И въпреки това…нещо вътре не им дава мира.
Има едни състояния, които не идват шумно, с гръм и трясък, не те разклащат или събарят.
По-скоро се настанява като фон, като леко бръмчене, което първо не забелязваш…
после свикваш с него…а накрая забравяш как е без него.
И мислите тръгват, една по една.
„Ами ако…“
„А после…“
„А ако не стане…“
И в един момент вече не ги следиш…
те следят теб.
Тялото започва да реагира с леко напрежение, плитко дишане, усещане, че не можеш да се отпуснеш докрай…дори когато всичко е спокойно.
И идва въпросът:
„Какво ми става?“
Истината е, че тревожността не винаги се дължи на проблем
Свикнали сме да вярваме, че тревожността се появява, когато има причина.
- Проблем.
- Риск.
- Нещо, което не е наред.
Но психиката не работи точно така.
Тя реагира и на това, което не е било усетено, но е било задържано прекалено дълго в нас
Натрупано напрежение.
Потиснати емоции.
Вътрешни конфликти без думи.
Понякога човек живее дълго време в режим „трябва“, където се справя някак, държи се, мобилизира се и продължава.
И в този ритъм…
няма време да усети себе си.
Но когато темпото се забави…
когато външния шум стане по-тих…
вътрешният започва да се чува.
Това, което не си усетил… не изчезва
То не си тръгва.
Просто чака.
Като вода, която дълго е стояла неподвижна.
На повърхността изглежда спокойна.
Но отдолу…има движение.
И в един момент…
се размътва.
Не защото нещо се е счупило.
А защото нещо най-накрая се е раздвижило.
Умът ти не е срещу теб.
Той се опитва да те пази.
Да предвиди.
Да контролира.
Да не позволи да се случи нещо лошо.
Само че има един момент, в който не спира.
И започва да търси опасност…
дори когато няма такава.
„Ами ако…“
„Ако не се справя…“
„А ако се обърка…“
И ти започваш да живееш не в това, което е…а в това, което може да бъде.
„Нямам причина да съм тревожен“
Много хора ми казват:
„Всичко ми е наред. Не би трябвало да се чувствам така.“
И така към тревожността се добавя още нещо.
Съпротива.
А емоциите не се подчиняват на „трябва“.
Те не се интересуват дали имаш основание.
Те показват… какво е вътре.
Понякога тревожността не е за сега.
А за:
онова, което си задържал
онова, което не си си позволил да почувстваш
онова, което си подминал, за да продължиш
Тревожността не е враг. Тя е посока
Не казва „има проблем“.
Казва:
„Погледни тук.“
Към място, което си оставил.
Към усещане, което си затворил.
Към част от теб, която чака.
И колкото повече се опитваш да я спреш…
толкова по-силно се опитва да бъде чута.
Един малък момент на среща
Следващия път, когато усетиш това…не бързай.
Спри.
Не за да го оправиш.
А за да го чуеш.
И попитай:
„Какво усещам… под мислите?“
После:
„От колко време нося това?“
Не търси отговор.
Остани.
Понякога можеш да стигнеш дотам сам.
Понякога…
не.
Защото има неща, които човек не може да види,
докато е вътре в тях.
И тогава е необходимо някой да остане с теб достатъчно дълго…
без да те поправя, без да те препира, без да те оценява…
И ти започваш да чуваш себе си.
И точно там нещата започват да се подреждат.
Не защото си ги „решил“.
А защото вече не бягаш от тях.
Един въпрос, който остава
Следващия път, когато усетиш тревожност…
вместо да се питаш:
„Как да спра това?“
попитай:
„Какво в мен има нужда да бъде чуто…
а аз досега не съм му дал място?“
И ако този въпрос не си тръгне веднага…
не го затваряй, дай му шанс.
…понякога…
най-смелото нещо не е да се справиш сам.
А да си позволиш да не бъдеш сам в това.
Защото една истинска среща, един честен разговор…
могат да направят повече, отколкото месеци опити да се „оправиш“.
Тихо.
Но дълбоко.
И веднъж започне ли…
вече няма връщане назад.
Автор: Албена Комитова - психолог, психотерапевт и професионален коуч