БГ Лекари

БГ Лекари

Стрес или тревожност? Или просто нещо в теб има нужда да бъде чуто

Албена Комитова - психолог, психотерапевт и професионален коуч

 

Когато нещо вътре не спира… а отвън всичко изглежда наред

Много хора , идват при мен с един и същ въпрос:

Всичко в живота ми е наред… защо тогава усещам тревожност?“

И го казват тихо, почти виновно.
Сякаш нямат право.

Тези хора имат работа, семейство, животът им е подреден.

И въпреки това…нещо вътре не им дава мира.

 

Има едни състояния, които не идват шумно, с гръм и трясък, не те разклащат или събарят.

По-скоро се настанява като фон, като леко бръмчене, което първо не забелязваш…
после свикваш с него…а накрая забравяш как е без него.

И мислите тръгват, една по една.

„Ами ако…“
„А после…“
„А ако не стане…“

 

И в един момент вече не ги следиш…
те следят теб.

 

Тялото започва да реагира с леко напрежение, плитко дишане, усещане, че не можеш да се отпуснеш докрай…дори когато всичко е спокойно.

 

И идва въпросът:

Какво ми става?“

 

Истината е, че тревожността не винаги се дължи на проблем

Свикнали сме да вярваме, че тревожността се появява, когато има причина.

  • Проблем.
  • Риск.
  • Нещо, което не е наред.

 

Но психиката не работи точно така.

Тя реагира и на това, което не е било усетено, но е било задържано прекалено дълго в нас

Натрупано напрежение.
Потиснати емоции.
Вътрешни конфликти без думи.

 

Понякога човек живее дълго време в режим „трябва“, където се справя някак, държи се, мобилизира се и продължава.

И в този ритъм…
няма време да усети себе си.

Но когато темпото се забави…

когато външния шум стане по-тих…

вътрешният започва да се чува.

 

Това, което не си усетил… не изчезва

То не си тръгва.

Просто чака.

 

Като вода, която дълго е стояла неподвижна.

На повърхността изглежда спокойна.

Но отдолу…има движение.

 

И в един момент…
се размътва.

 

Не защото нещо се е счупило.

А защото нещо най-накрая се е раздвижило.

 

Умът ти не е срещу теб.

Той се опитва да те пази.

Да предвиди.
Да контролира.
Да не позволи да се случи нещо лошо.

 

Само че има един момент, в който не спира.

 

И започва да търси опасност…
дори когато няма такава.

 

„Ами ако…“
„Ако не се справя…“
„А ако се обърка…“

 

И ти започваш да живееш не в това, което е…а в това, което може да бъде.

 

Нямам причина да съм тревожен“

Много хора ми казват:

Всичко ми е наред. Не би трябвало да се чувствам така.“

 

И така към тревожността се добавя още нещо.

Съпротива.

 

А емоциите не се подчиняват на „трябва“.

Те не се интересуват дали имаш основание.

Те показват… какво е вътре.

 

Понякога тревожността не е за сега.

А за:

онова, което си задържал
онова, което не си си позволил да почувстваш
онова, което си подминал, за да продължиш

 

Тревожността не е враг. Тя е посока

Не казва „има проблем“.

Казва:

Погледни тук.“

 

Към място, което си оставил.

Към усещане, което си затворил.

Към част от теб, която чака.

 

И колкото повече се опитваш да я спреш…

толкова по-силно се опитва да бъде чута.

 

Един малък момент на среща

Следващия път, когато усетиш това…не бързай.

 

Спри.

Не за да го оправиш.
А за да го чуеш.

 

И попитай:

Какво усещам… под мислите?“

 

После:

От колко време нося това?“

 

Не търси отговор.

Остани.

 

Понякога можеш да стигнеш дотам сам.

Понякога…

не.

 

Защото има неща, които човек не може да види,
докато е вътре в тях.

 

И тогава е необходимо някой да остане с теб достатъчно дълго…
без да те поправя, без да те препира, без да те оценява…

И ти започваш да чуваш себе си.

 

И точно там нещата започват да се подреждат.

Не защото си ги „решил“.

А защото вече не бягаш от тях.

 

Един въпрос, който остава

Следващия път, когато усетиш тревожност…

вместо да се питаш:

Как да спра това?“

попитай:

Какво в мен има нужда да бъде чуто…
а аз досега не съм му дал място?“

 

И ако този въпрос не си тръгне веднага…

не го затваряй, дай му шанс.

 

…понякога…

най-смелото нещо не е да се справиш сам.

А да си позволиш да не бъдеш сам в това.

 

Защото една истинска среща, един честен разговор…
могат да направят повече, отколкото месеци опити да се „оправиш“.

 

Тихо.

Но дълбоко.

И веднъж започне ли…

вече няма връщане назад.

 

Автор: Албена Комитова - психолог, психотерапевт и професионален коуч

Повече за автора тук.