В кабинета ми по фамилна терапия често влизат мъже, които на пръв поглед имат всичко. Те са високо образовани, в служебно отношение заемат престижни позиции – IT специалисти, мениджъри, мъже със стабилен частен бизнес. Това са обикновенно мъже на средна възраст (около 40 годишни), свикнали да мислят логично, да управляват сложни процеси, да решават кризи в бизнеса и да контролират живота си. Но когато техните съпруги/партньорки вземат решение за раздяла/развод след 10 и повече години брак, тези силни мъже се сриват.

Понякога идват сами, друг път успяват да доведат партньорката си, но у всички тях виждам едно и също: объркване, отчаяние и често пълна безпомощност.

Като системен фамилен терапевт, в практиката си наблюдавам такъв феномен – мъжът като, че ли няма сензитивност за това какво се случва с отношенията у дома, а когато най-накрая се събуди, вече е твърде късно.

 

Иронията на „дванадесетия час“

 

“Дванадесетият час“ обикновенно в живота е последният час от денонощието. След него нещо безвъзвратно вече се е придвижило към нова реалност.

По някаква ирония точно мъжът в една такава двойка, е този който инициира посещението при фамилен терапевт. Те идват, заявявайки, че са готови на всичко, за да „поправят“ системата. Но реалността е сурова: те търсят помощ в дванадесетия час, когато жената вече е преминала точката на пречупване.

Години наред тези мъже са пренебрегвали системните призиви на съпругите си да видят проблемите и да потърсят решение. Докато жената е опитвала да привлече неговото внимание, да говори, да променя нещо, мъжът често е приемал това за „капризи“. За него, щом външният свят е подреден (кариера, доходи, статус), семейството също функционира.

Когато жената спре да говори и настъпи тихото, ледено отчуждение, всъщност тогава тя вече е взела решението си и просто събира смелост да си тръгне, предпочитайки да продължи сама, дори и отглеждайки сама децата.

 

Игнорираните сигнали в интимността

 

В един от случаите от практиката ми: мъж на 45 години, IT специалист, ме посети сам, защото съпруга му го беше напусна след 15 години съвместен живот (и не, причината не беше друг мъж). По време на сесията той сподели, че с жена му от години не спят в едно легло. Когато го попитах защо се случва, отговорът му беше: „Ами, мислех си, че така е по-добре защото хъркам...“

Това е класическа рационализация. Логичният ум отказва да види огромния червен флаг, че физическата и емоционалната интимност са напълно мъртви. По-лесно е да обвиниш физиологичен проблем като хъркането, отколкото да признаеш, че партньорът до теб се е оттеглил емоционално преди години.

 

Капанът на безпомощността и деструктивните грешки

 

Когато раздялата стане факт, мъжът губи почва под краката си. Паниката води до поредица от отчаяни грешки, които нанасят още по-големи и безвъзвратни щети:

Маниакален контрол и следене: Имах клиент, който стигна дотам да се дегизира по различни начини, за да наблюдава и проследява съпругата си. Други наемат частни дедективи или започват натрапчиво ровене в телефони, таблети и имейли, търсейки любовника – защото за егото е по-лесно да приеме външен враг, отколкото собствения им принос към емоционалния банкрут у дома.

Война през децата: Използват се децата като щит или оръжие, говорейки лоши неща за другия, понякога неверни или доста преувеличени – тежка системна грешка (триангулация).

Като системен терапевт бих искала да уточня, че с това не вменявам вината единствено на мъжа, тъй като жената има абсолютно равностойно участие във възникването на всеки семеен проблем, а симптомите много често се проявяват първо през поведението на децата – моя отговорност е винаги да гледам към всеки елемент от системата.

 

Омагьосаният кръг и цената на отказа от себепознание

 

След развода такива мъже обикновено остават дълбоко фиксирани върху собствената си болка и обида. Те се чувстват жертви. Повечето не правят опит да погледнат вътре в себе си – което би им дало нов поглед и различна перспектива – те бързат да затворят раната.

Тъй като това са мъже в активна средна възраст, те сравнително бързо създават следваща връзка или нов брак. И тогава се задейства най-тъжният системен закон: всичко се повтаря по абсолютно същия сценарий. Тъй като вътрешният софтуер на мъжа не е променен, той внася същия дефицит на емоционална интелигентност във всяка следваща връзка.

Моите наблюдения в кабинета показват една тревожна статистика: само незначителна част от тези мъже остават в терапевтичния кабинет достатъчно дълго. Повечето си тръгват, щом първичната криза премине. Малцина са тези, които намират смелост да останат, да разберат по-добре себе си и да променят онова, което слага прът в колелата на собственото им щастие.

 

Какъв е пътят напред?

 

Ако преминавате през подобна криза, разберете, че целта на терапията не е да „поправи“ жената или да я върне някак си при вас. Пътят напред изисква:


• Спиране на деструктивното поведение: Проверките, следенето и натискът само доказват на жената, че е взела правилното решение да си тръгне.

• Защита на децата: Извадете ги от средата на огъня. Те имат нужда от стабилни родители, а не от съучастници във войната.

• Смелост за истинска вътрешна промяна: Останете в кабинета на терапевта дори тогава, когато боли. Не за да спасите миналото, а за да спасите бъдещето си и да изградите нов, по-здрав емоционален компас.


Успехите в професионалното поприще се изграждат с ум и контрол. Успехът в любовта обаче изисква себеосъзнаване и смелост да погледнеш собствените си сенки.

 

Автор: Красимира Антонова

Системен фамилен психотерапевт

За връзка и консултация: familnaterapia.com / 089 3436902

 

.